Седмицата на един пътуващ учител по БЕЛ

Понеделник. 5.30 часа. Алармата на телефона пищи като прасе, пренасяно в жертва по Коледа в Северозапада. Тук живея вече двадесет години… Алармата продължава да пищи . Не стигам до телефона си, не го и виждам къде, но знам, че е 5.30 часа, защото всяка сутрин ставам по това време… Може пък да се откаже и да спре сама… Може… Ама, не ще! Опитът ми го показва – осемнадесетгодишен опит с различни аларми по това време на денонощието… Опитвам се да стана и да открия телефона си. Трудна задача… Снощи късно съм се прибрала с детето от турнир в Пловдив. Не помня къде съм оставила проклетия телефон, а той пищи, дере се…като че лично той умира от шума, който създава… О-оо, стъпих на кучето. Няма нищо, то ме облизва в знак на вечна любов. Извинявам му се и осъзнавам, че е добре да си отворя очите. Алармата спира, но знам, че това е измамна тишина. След има-няма пет минути ще писне отново. След като си отварям очите правя още едно разумно действие – опитва се да стигна по нощната лампа. По пътя настъпвам нещо голямо, твърдо и с необичайна форма за спалнята ни… Трябва ми време, за да си спомня, че снощи само разтоварих багажа от колата и го нахвърлях на посоки в къщата – тоест където видях празно място, сложих по нещо. Вероятно съм настъпила някой сак, ама защо ми убива… Докато се чудя, през плата на сака в крака ми се забива част от шахматна фигура, вероятно офицер! Сещам се за роднините на производителя на шаха, торбичката му и на сака; споменавам ги почти на глас… Светвам. Телефонът се разпищява отново, но аз го откривам, загасям го и се обличам, за да разходя кучето. Пускам си кафе. Кучето Рафа, подскача около мен да излизаме…Изпускам си кафе, прелива от чашата… Ще си направя друго, когато се върнем от разходката. Студеният въздух прояснява напълно сънената ми глава и докато обикаляме спящия квартал, забелязвам, че дори и моята кола е покрита с плътен слой скреж… Трябва да изляза поне 15 минути по-рано, за да изчистя колата и да се размрази…  Рафа недоволства, че отнемам от времето му за обикаляне, за да чистя колата… Оставям колата, ще я чистя после… Прибираме се двамата, аз пия кафе, Рафа се облизва доволно след закуската. Правя си сандвич, защото нямам време, когато съм в училище да излизам, за да си търся закуска. А и домашната храна е къде-къде по-полезна!  Докато режа домашния хляб и редя върху него шунка, кашкавал и крема сирена, прехвърлям нещата, които трябва да свърша днес…

Да стигна до работа – колата е стара и вече си прави каквото и където си иска. Истинско чудо, че успявам да стигна с нея до работа – 44 км в едната посока всеки ден, че даже и да се върна… Няма нищо – сервизът отваря в 8.30 часа…. Колко пъти са идвали да ме прибират от някъде по пътя – мен в града до такси, колата при тях – за ремонт! Ще дойдат и този път! Ама децата какво ще правят без мен?! На кого ще се оплакват кой кого набил, обидил, ощипал?! Кого ще заплашват с родители или друг вид роднини?! Добре, де, какво го мисля – засега колата се движи… Нарамвам лаптоп, дамска чанта, събираща формат А4, чанта с помагала, чанта със сандвич и термо-чаша. Излизам от вратата и за поредна сутрин се чудя с коя ръка да вдигна чипа, че да дойде асансьора… Успявам да стигна до колата, тя пали против волята си, позагрява, но тръгваме… Гасне два-три пъти по пътя, но после си пали и така стигаме до училище… Трябва пак да пиша в онзи автомобилен форум, да ми кажат хората защо не пали…

Влизам в училище и тук-таме чувам „Добро утро, госпожо!“, от някъде даже и едно „Здрасти!“ получавам. Отговарям с усмивка. На ум благодаря, че още не сме на „Мара, ба!“. Научила съм ги на нещо.

Започват часовете. Първи час в дванадесети клас… Само аз съм. С дневник, помагала за матурата, тестове на втори модул за ДЗИ, и вече оценени тестове… Стоя и чакам да дойде някой. Обаче дочаквам звънеца за излизане…  Втори час – моите, девети клас – всички са тук без болните и недоволните. След влизането ми започват оплакванията – кой кого гонил, кой кого обидил, кой на кого какво направил – обичайните… Слушам ги вече пет години… Последното, което чувам, обаче, ме изненадва! И му обръщам внимание! Един от липсващите младежи не дошъл на училище, защото през нощта ходил в гората за дърва и докато ги сякъл/ крал се контузил… Да отида да го видя в болница! Сещам се тук, че личното ми дете днес трябваше да е на изследвания… Дано си го спомня през междучасието, за да я събудя… Часът свършва… Събуждам моето си и точно тогава чувам крясъци в коридора… Излизаме повече колеги – седмокласниците са на мивката и може би се къпят… Момичетата пищят неясно дали от удоволствие, или от недоволство, но не се махат от обсега на пръскащата вода. Прибирам се обратно – това е загубена кауза…

Следобедът не си го спомням… Явно само съм си готвила материалите за вторник, и явно баба Яга ме е докарала безпроблемно! Заспивам с мисълта дано цялата седмица е все така спокойна!

Вторник. Не зная колко е часа… Разхождам Рафа, който тази сутрин е решил, че има по-спешна нужда от моя сън!… Студът е ужасен и по улиците ги няма дори обичайните кучкари като мен. Телефонът е в джоба на якето ми и все още не е пищял. Трябва да изключа алармата преди да се включи. Като си казах включи… Днес всичките ми уроци са на мултимедията, да не забравя да взема от дома всички налични мишки. Че иначе няма да има как да работят – не мога да разчитам на тяхната (ученическата)  памет… Дали съобразих всичките си уроци с възможностите на децата си… Пробвах уроците върху моето си, ама то е десети клас, пък някой от разработките са за 6. и 7. клас… Дали ще се справят, дали няма да им е трудно, или пък непонятно… ( И после защо детето ми в подготвителната  група твърдеше, че е репресирано?!)  Телефонът в джоба ми се разпищява и оглася целия квартал, защото ехото го разнася между блоковете, прехвърля го и алармата стига до звездите… От ехото Рафа започва да лае и шумът става абсолютно нетърпим, светват няколко прозореца в най-близките блокове… Издърпвам куча, за да се махнем по-бързо и вадя телефона…Не мога да изгася алармата – през ръкавиците тъча не работи… Докато ги махна, алармата сама спира. Все пак я изключвам, така и така съм си показала ръката на студа,  защото след пет минути ще се включи с нова сила…  Сещам се, че детето днес трябва да носи изследванията на педиатъра си. Прибирам Рафа с дърпане и на места влачене. На вратата на асансьора се налага да го вдигна и вкарам вътре на ръце, защото е надушил женското куче от втория етаж и взе да пее любовни песни. Целият вход кънти от любовния му вой… Дано поне половината имат шумоизолирани врати! И като знам, че имаме три пенсионерки във входа, които сън не ги лови… Представям си очакващия ме диалог: „ – Човек не може и да спи от Вашите кучета!!! – Извинявам се, госпожо! Не мога да контролирам биологичните му импулси! Той все пак е много добър… – Като не можете – пуснете го на свобода! За пари можете да ревете по цял! Нищо не правите по цял ден в тия училища! Нали слушам телевизията – все вашите заплати увеличават, всеки месец по десет процента! Как пък не се наситихте, бре! Все вие!!!!“ Асансьорът идва преди някоя от бабите да е излязла и да ме насмете предсутрешно и въпреки Рафа се прибираме. Правя си кафе, обичайния сандвич за училище, проверявам всички чанти, слагам си в дамската чанта обущарско чукче и малки клещи, за да поправя методическия си шкаф, пътьом нареждам на детето какво трябва да прави днес, оставям му и бележка на огледалото, написана с червен химикал и излизам. Колата отново пали от ен-тия път и с огромно нежелание, но тръгваме… Студът не се е променил по никакъв начин от разходката ми и стъклото ми се обледенява по време на движение. Разтворът за стъкла прави малка дупка – като амбразурка, но фарове на колите от насрещното платно ме заслепяват през него и леда наоколо му. Спирам в нищото, защото нищо не виждам… Почти съм нацелила канавката – нищо ще пръскам стъклото само от страната на шофьора, пък докъдето стигне спрея! Важното е пред мен да е чисто! Напръсквам. Изчиствам със стъргалката за лед и тръгвам… Няколко километра и все едно съм излязла от току-що от междугалактически полет – пак ми е заледено предното стъкло. Останали просто си трупат допълнително лед. Парното ми е размразило една линия, но от шиповете в гръбнака не мога да карам толкова наведена на една страна, толкова дълго. Докато се чудя дали да спра и да повторя процедурата по почистването, покрай мен прелитат около десетина тира… Ми вярно си е твърдението за тираджиите и пустинята – както паркират, така и карат – все едно са сами насред пустинята. Последният, освен че е в моето платно – по усет карам и говоря – и ме засипа със сняг. Как пък чак от Румънско го докара до тук , за да изръси върху мен?!Стигам завоя, на който излизам от А79 и се озовавам в нищото насред гората – добре, че са дърветата, за да знам къде свършва пътя. Това осева линия или странични линии, явно, са някакъв лукс, за който АПИ няма нито пари, нито време… Пък и по този път пътуваме само аз, колегите, няколко училищни автобуса и доставчиците… Тук, в гората, се оказва по-топло и парното вече успява да изчисти леда от външната страна на стъклата. За сметка на това – мъглата е гъста като кисело мляко… Ще взема да закъснея за работа! Пък трябва да се върна на време. Имам среща с приятелка на приятелка. Ще ѝ показвам как работи софтуерът, с който работя аз на мултимедията. Обещах да ѝ направя и урок с дечицата… Ама аз множество малки деца на едно място не съм виждала от както аз ходех на градина… А пък такива дребни асоциирам само и единствено с думата шум, производните ѝ и синонимите ѝ. Може пък и да не успея да стигна на време?!  Стигам в училище точно в момента, когато бие първия звънец. Тупвам си чантите на стола, нарамвам пак лаптопа и дамската чанта, вземам дневника и се запътвам към класната стая на 6 клас. Сложни глаголни време! Няма такъв филм… Поне не с участие на моя щести клас… За тях дори пчела беше глагол в началото на 5. клас. Защото жили, а жиля е действие или жилене – страх ме е да им обяснявам всеки пък за отглаголните съществителни… Питам да причастията. Питам и нищо… Когато на интерактивната дъска се появява първото причастие се чува възглас: „Вярно, бе – завършваха на Л!!!“. Някакъв се завързва нормален разговор и урока тръгва. Задачите ги правим бавно и по няколко пъти – да запомнят поне така основните неща. Нали това е целта на упражненията. Когато знанията им минат през няколко канала, стават по-трайни! А тук са поне три такива. Звънецът бие и се спасяваме взаимно. Аз оставам с надеждата, че има полза от работата ми. Те – излизат с надеждата да си намерят топка, за да наиграят. Единадесети клас. Ще правят упражнения върху Ботев и Вазов. С мишките. Организирам ги по групи, по мой избор, за да имат горе-долу еднакви резултати на края на часа. Всяка група от по три деца. Преди всеки въпрос – някаква подсказка на интерактивната дъска… Стигаме до въпроса „Какви песни очаква лирическия герой да чуе от любимата си в „До моето първо либе“?“. Още преди да съм показала избираемите отговори чувам: „Горски!“ и не успявам да се сдържа: “Какви горски песни?!?“. И веднага получавам отговор: „За зайчета и катерички!“. Всички се смеят, аз съм обездумяла. Поемам си въздух, отварям уста и … решавам, че е повече от добре да я затворя. Отварям отговорите и чувам същата девойка: “Аааа, няма горски песни?!“. Така минаваме през целия тест. Виждат си резултатите – къде доволни, къде – не, излизат от кабинета със смях. Аз още не мога да мръдна емоционално от горските песни… Другите часове – не ги помня. Нямало е бисери! Седмият час – час на класа – не ми се коментира – тема за сексуално възпитание… Слушат ме със зяпнала уста. Накрая един пита: „Е, да не гледаме ли порно? А?“…Денят свърши… Поне учебната му половина. Бързам да се върна, за да стигна на време в детската градина… Попадам в километрично задръстване от коли, тирове и всякакви други возила на А79 – дори и каруци с крадени дърва… И полицаи. Пак е станало нещо. Звъня да кажа, че ще закъснея, ако въобще стигна. Оказва се, че има катастрофа… Когато се прибирам у нас, слънцето клони към залез, децата са ги прибрали от ДГ- то, но поне на колегите показах как работи програмата. Разбраха ме от раз! Все пак сме едно от  най-лесно обучаемите съсловия. Вкъщи детето ме чака със старите изследвания и с бланки за нови. Няколко резултата са в болт шрифт… Дори аз виждам, че са в пъти над нормата… Утре отново е на изследвания. А още не съм ѝ купила подарък, че независимо, че дори беше в спешното отделение на ВМИ- Пловдив, стана шеста на първия си полуфинал за жени. Заспивам с мисълта на аванс да ѝ купя онзи пръстен, който си хареса в един прословут сайт…

Сряда. Днес съм дежурна. Е, не сама – с още двама колеги. Който е учител, знае. Стоиш в коридора и отговаряш в него да има някаква дисциплина. Преведено с прости думи – да няма сбили се, дори и на игра, да не се крещи, да не вървят по коридора като сватбарска тумба с духова музика ( това е едно то трудните неща – да ги накараш да не слушат музика на колонките на телефона си или на някакво буферче!) и дори да не ползват чешмата като обществен фонтан през лятото. Освен това, съвсем между другото, отговаряш и да влизат навреме в час – преди учителя; стаите им да са в приличен и здрав вид; всички да се качат на автобусите живи и здрави, и най-вече да си слязат на собствената спирка. Понякога, когато си дежурен се налага и да пътуваш с училищния автобус, където също се налага да въдворяваш някакви ред и приличие. Последното е дума с особено широко значение в техните очи и уши, и е добре да не я ползваш много-много… В предните дни пропуснах да опиша моменти, в които ходя до селото на дядото на личното ми дете. Човекът получи инсулт по Коледа и все пак оживя, напук на системата и пръстовия отпечатък, който не можаха а му вземат на изписване от болницата 2 /два/ часа! Сега се справяме се тежките последици от инсулта… Една то тях е, че има доверие само на мен. Това означава, че аз го храня и му давам лекарствата, аз го преобувам, мия и всичко друго, което се сетите… Три пъти на ден. Случва ми се между останалите задължения. Вече го правя за норматив! Снощи оставих Рафа при него, по негово желание. Липсвал му. Грях ми на душата, ама ми олекна – една душа по-малко да отговарям за нея. Особено сутрин! Особено зимата! Будна съм и чакам телефона да се обади, за да стана и да се занимавам с обичайните си сутрешни дейности. И докато чакам се сещам, че са ми останали два непроверени теста на шестокласници. Ставам, проверявам и ги телефона писва. Писва от спалнята, а пък аз в кухнята – през един коридор и две стаи, от всяка, от които се чува някакъв вид вербално недоволство по адрес на моята прословута аларма… Загасям я, прави си кафе и решавам да видя какво става по света и фейсбук. Във фейс-а – нищо. Ама с големи букви! В пощата писмо – със сертификат от матурите… Замислям колко сертификата имам вече и за какво ми служат? Брой на сертификатите – много. Ползата от тях – никаква! Все ни разправят по разни обучения как един ден заплатите ще се определят от нашите умения и от сертификатите ни… Ще се определят , ама… Нъц! Или пък не точно сега. Така, де, ще се види… То нашата системата се превърна точно като в онзи стар виц – „Все ми се струва, че всеки нов министър е по-тъп от предходния!“.  Няма значение и този сертификат ще изпринтя, ламинирам и сложа при другите, в папката, на която детето е написало с големи букви – „“на мама сивото вещество!“. Иронизира ме вече… Нали го ползвам за опитно зайче, милото! От друга страна си мисля, добре, че не съм лекар – така само обучителни и контролни тестове  пробвах върху му. Че ако бях лекар – с тоя ми акъл, знае ли човек, може и лекарства да пробвах върху него?! Все пак лекарите учат и се квалифицират повече и от нас. Че и повече бумащина май имат… Ама последното е мнооооого спорно. Обличам се, натоварвам всички чанти и стигам почти безпроблемно до баба Яга.  Естествено, пали против волята си. Загрява и тръгваме. Днес няма лед. До 20-ия километър всичко е спокойно. После ми светва лампата за водата. Светва и угасва… След малко започва да мига устойчиво! Правя се, че не я виждам. Може пък да угасне. Историята познава всякакви случаи. Дори с лампи за водата… Да, ама не гасне. Спирам и отварям казанчето. Много внимателно, защото имам предишен опит с това казанче – обича да ме попарва! Доливам антифриз – нося си всичко необходимо – в по няколко бройки! Знае ли човек. Имам си и резервни дрехи, и резервни обувки в колата даже. Тръгвам отново и стигам само с две гаснения за следващите 15 км. Днес освен, че съм дежурна, имам среща в дванадесет часа, заедно с Директорката  с ръководител на една Агенция. Ама не за манекенки. Защото аз освен за манекен на храна за храна, за друго не ставам – доближавам се до идеалната математическа форма. Тя е кръг! Трите ми часа свършват някак неусетно и се тръгвам. Решавам, че за по-бързо ще мина през най-краткия път. Вярно, че по него има много дупки, но нали няма да бързам – скъсявам десет километра. Ще карам бавно!

Бавно, бавно, колкото и бавно да карам, дупките по пътя са като кратери, но пък са пълни с вода! Лампата за водата премигва от време на време, за да ми напомни, че не ме е забравила! Точно когато си прехвърлям наум останалите ми за деня задачи, виждам огромната яма, пълна с вода по протежение на цялото платно и по закона за всемировата гадост – два тира в отсрещното платно. Намалявам до спиране, но трапът се оказва неподозирано огромен и на входа и изхода му, под колата се чуват ужасяващо-тракащи звуци. Изплувам от дупката и спирам да видя пораженията. Отпред тече вода, ама е синя… значи е антифриз… Отзад – последното гърне се държи само на задния мост… и му няма накрайника… Връщам се към дупката, ако плува отгоре, ще си го взема, ако го стигна. Ако не се вижда – е жертва в името на Пътния Бог. Не се вижда… Как пък да не се сетя! Както казах съм подготвена за всякакви случаи. Вадя си постелка за йога, найлона за лягане и сядам зад колата, да се опитам да махна гърнето. Не става. Сещам се, че може да мине и някой друг заблуден, ставам и пускам аварийните. Слагам триъгълник, ама той е ненужен – локвата върши неговата работа. Лягам зад колата и пак пробвам. Пак не става… И започва филма Светла и гърнето. То права дърпах, то се подпирах с крак на задната броня, то пак седнала пробвах… Преместих се странично – пред задното колело, но не стигам до гърнето… Ръката ми е къса! Дядо и ряпа – ряпата да си изяде! Първо, че свършва по-кратко и второ – дядото си има помощници. Половин час дърпам, тегля, търкалям се около колата… Голям фитнес падна! Тъкмо когато реших отново да се запържа с крак на задната броня и да се опитам да го поместя – защото вече закъснявам безкрайно много… и усещам, че спира кола. Вдигам глава и радостното ми чувство умря в зародиш – от колата слиза … жена… на моята възраст…Ами имаше желание да ми помогне, да подърпаме двете, но  нямаше как…  И тогава видях двата трактора. Оставих жената до колата си и хукнах срещу тракторите с разперени ръце. Ефектът върху трактористите се оказа убийствен – нещо обло, русо и червено-ресничесто тича към тях и се опитва да полети. Спряха на място, докато разбраха, че съм жена и искам помощ. После чак отбиха встрани в гората. Пропуснах да кажа, че пътят минава през гора и аз, естествено, там се разчастих! Та отбиха хората, слязоха, огледаха ситуацията, колата и мен и се разсмяха – искрено, чак до сълзи. Обаче онемяха, когато им казах, че имам ключове и инструменти – всякакви. Ама защо не съм ги използвала… Ами защото изобщо не стигам до там, където трябва да се сложи ключи! Пак искрен смях… В крайна сметка ми извадиха гърнето от задния мост, сложиха го в багажника, прибраха там и инструментите, дадоха ми една голяма бутилка с вода и ме изпратиха по живо- по здраво. Когато отидох в сервиза, дори и те онемяха при вида на колата. Тях поне ги научих да не питат как съм го постигнала това – ами лесно беше, не взех никакво участие в чупенето и този път! Само казаха, че ще звъннат, евентуално. Извикаха ми такси и така стигнах до срещата… когато влязох, привлякох вниманието на всички, но реших, че е защото много съм им липсвала. Здрависахме се, представихме се и когато седнах на кръглата маса и реших да си оправя жилетката- пончо… разбрах защо всички ме зяпаха – по ресните на пончото ми се редуваха суха клонка, листо, сухо клонка, листо… и ресните почти ги нямаше…  след което най-старателно си ги събрах на купчинка пред себе си върху кръглата маса… Нямам повече спомени от срядата – взех си колата късно вечерта…

Светла Неделчева – учител по БЕЛ

Споделете и последвайте